Защо софтуерът не трябва да има собственици

от Ричард Столман

Цифровите информационни технологии допринасят за света, като правят по-лесно копирането и промяната на информация. Компютрите предричат да направят това по-лесно за всички нас.

Не всеки иска да е по-лесно. Системата на авторското право дава на софтуерните програми „собственици“, повечето от които целят да възпрат потенциалната полза на софтуера от останалата част от обществото. Те искат да са единствените, които да могат да копират и променят софтуера, който ползваме.

Системата на авторското право се е зародила с печатарството — технология за масово производство на копия. Авторското право е пасвало добре на тази технология, защото е ограничавало само масовите производители на копия. То не е отнемало свободата от читателите на книги. Обикновен читател, който не е притежавал печатарска преса, би могъл да копира книги само с химикалка и мастило, и неколцина читатели са били съдени за това.

Цифровата технология е по-гъвкава от печатарската преса: когато информацията е в цифрова форма, може лесно да се направи копие и да се сподели с останалите. Тази ѝ гъвкавост я прави несъвместима със система като авторското право. Това е и причината за непрекъснато нарастващите отвратителни и драконови мерки, които се използват в наши дни за насилствено прилагане на авторското право върху софтуера. Помислете върху тези практики на Асоциацията на издателите на софтуер (Software Publishers Association — SPA):

• Масова пропаганда, че е грешно да не се подчиняваш на собствениците, за да помогнеш на приятеля си.
• Търсене и насърчаване на доносници, които да докладват за колегите си.
• Хайки (с подкрепата на полицията) на офиси и училища, при които се казва на хората, че трябва да докажат невинността си за незаконно копиране.
• Съдебно преследване (от правителството на САЩ, по настояване на АИС) на хора като Дейвид ЛаМакия от МИТ, не за копиране на софтуер (той не е обвиняван за копиране изобщо), а само за оставянето на средства за копиране без пазач и провал при упражняване на цензура при използването им.

Всичките четири практики напомнят онези, използвани в бившия Съветски съюз, когато всяка копирна машина е имала пазач, който да предотвратява забранено копиране, и хората е трябвало да копират информацията тайно и да я предават от ръка на ръка като самиздат. Разбира се, има и разлика: мотивът за контрол върху информацията в Съветския съюз е бил политически; в САЩ мотивът е печалбата. Но нас ни засягат пряко действията, не мотивите. Всеки опит за блокиране на споделянето на информация, независимо защо, води до същите методи и същата жестокост.

Собствениците използват няколко вида аргументи, за да ни убедят да им предоставим властта да контролират как използваме информацията:

• Обидни думи.

  Собствениците използват оклеветяващи думи като „пиратство“ и „кражба“, както и експертна терминология като „интелектуална собственост“ и „щети“, за да наложат определен начин на мислене у обществото — опростена аналогия между програмите и физическите обекти.

  Нашите мисли и интуиции относно собствеността върху материалните обекти са за това дали е правилно да отнемеш обект от някой друг. Те не се отнасят директно до правенето на копие на нещо. Но въпреки това, собствениците искат от нас да ги прилагаме и в този случай.

• Преувеличаване.

  Собствениците казват, че те понасят „вреди“ или „икономически загуби“, когато потребителите копират сами програми. Но копирането няма директен ефект върху собственика и не вреди никому. Собственикът може да загуби само ако човека, който е направил копието, би платил за такова на собственика.

  Малко замисляне върху въпроса ни показва, че повечето от тези хора не биха си купили копия. И все пак собствениците изчисляват техните „загуби“ все едно всеки би си купил копие. Това е преувеличение — меко казано.

• Законът.

  Собствениците често се позовават на текущите закони и на жестоките глоби, с които ни заплашват. При този подход не се подлага на съмнение, че днешните закони рефлектират морала по безспорен начин — но същевременно, от нас се иска да се отнасяме към тези глоби като естествени факти, за наличието на които никой не може да бъде обвинен.

  Този вид убеждаване не е измислен, за да бъде оборван чрез критично мислене — целта е да се наложи схващането, че сме престъпници.

  Елементарно е, че законите не решават кое е правилно и кое е погрешно. Всеки американец би трябвало да знае, че през 50-те години беше противозаконно в много щати чернокож да седи отпред в автобус. Но само расистите биха казали, че да се седи там е лошо нещо.

• Естествени права.

  Авторите често изтъкват, че имат специална връзка с програмите, които са написали, и в резултат уверяват, че техните желания и интереси относно програмата просто превъзхождат тези на който и да е — или дори тези на цялата останала част от света. (Обикновено компании, а не автори, държат авторските права върху софтуера, но от нас се очаква да пренебрегнем това несъответствие.)

  На тези, които предлагат това като етична аксиома — авторът е по-важен от вас — мога да кажа само, че аз, изтъкнат автор на софтуер, го наричам глупост.

  Но общо взето хората биха изпитали симпатия към аргументите за естествените права поради две причини.

  Една причина е непрекъснато натякваната аналогия с материалните обекти. Когато аз си сготвя спагети, възразявам, ако някой друг ги изяде, понеже по този начин аз не мога да ги изям. Неговото действие ми вреди точно толкова, колкото го облагодетелства — само един от нас би могъл да изяде спагетите, така че въпросът е, кой? Най-малката разлика между нас е достатъчна, за да наклони везните на етичния баланс.

  Но когато вие изпълнявате или променяте програма, която аз съм написал, това ви засяга директно, а мен само косвено. Дали ще дадете копие на приятел засяга вас и приятеля ви много повече, отколкото мен. Не би трябвало да имам правото да ви казвам да не правите тези неща. Никой не трябва да има това право.

  Втората причина е, че се казва на хората, че естествените права на авторите са възприета традиция в нашето общество, която не може да се подлага на съмнение.

  От историческа гледна точка, точно обратното е вярно. Идеята за естествени права на авторите е била предложена и решително отхвърлена, когато е била изготвяна Конституцията на САЩ. Точно затова Конституцията само позволява система на авторско право и не изисква такава. Затова се казва, че авторското право трябва да е временно. В нея също се твърди, че целта на авторското право е да насърчава прогреса — не да възнаграждава авторите. Авторското право възнаграждава авторите по известен начин, и издателите повече, но това е предвидено като начин за промяна на поведението им.

  Истинската установена традиция на нашето общество е, че авторското право се отнася до естествените права на общността — и че може да бъде оправдано само ако е в полза на общността.

• Икономика.

  Последният аргумент за наличието на собственици на софтуер е, че това води до производството на повече софтуер.

  За разлика от другите, този аргумент поне възприема основателен подход към темата. Основан е на логична цел — задоволяването на потребителите на софтуер. Освен това е ясно, че хората ще произвеждат повече даден продукт, когато са добре платени за тази си дейност.

  Но икономическият аргумент има голям пропуск: той е основан на презумпцията, че разликата е само в това колко пари трябва да платим. Това предполага, че ние искаме производство на софтуер, независимо дали софтуера има собственици или не.

  Хората с готовност възприемат това предположение, понеже то е в унисон с нашия опит за материалните обекти. Да вземем за пример един сандвич. Може да имате възможност да се сдобиете с еднакъв сандвич безплатно или срещу определена сума. Ако е така, единствената разлика е сумата, която плащате. Дали ще го купите или не, сандвичът има същия вкус, същата хранителна стойност, а и в двата случая може да го изядете само веднъж. Дали ще получите сандвича от собственик или не не може да ви засегне по никакъв начин, освен парите, които притежавате след това.

  Това е вярно за всеки вид материален обект — дали има собственик или не не оказва пряко влияние върху това какво представлява, или какво бихте могли да правите с него, след като го придобиете.

  Но ако една програма има собственик, това до голяма степен определя каква е, и какво може да правите с нейно копие, ако го купите. Разликата не е само въпрос на пари. Системата на собственици на софтуер ги окуражава да произвеждат нещо — но не точно това, от което обществото се нуждае наистина. И причинява неуловимо етично замърсяване, което вреди на всички ни.

От какво има нужда обществото? Има нужда от информация, която да е истински достъпна за гражданите — например програми, които хората да могат да четат, да коригират, да адаптират и подобряват, не само да ги ползват. Но това, което собствениците на софтуер обикновено предоставят, е черна кутия, която не можем да изучаваме или променяме.

Обществото също има нужда от свобода. Когато една програма има собственик, потребителите губят свободата да контролират част от собствения си живот.

И преди всичко обществото трябва да поощрява духа на доброволно сътрудничество у гражданите. Когато собствениците на софтуер ни казват, че да помогнеш на ближния по естествен начин е „пиратство“, те замърсяват гражданския дух на нашето общество.

Ето защо ние казваме, че свободният софтуер е въпрос на свобода, не на цена.

Икономическият аргумент в полза на собствениците е погрешен, но икономическият проблем е налице. Някои хора пишат полезен софтуер за удоволствие или от възхищение и любов, но ако искаме повече софтуер от този, който те пишат, трябва да набираме средства.

От 80-те години насам, разработчиците на свободен софтуер са опитвали различни методи за набирането на средства, с известен успех. Няма нужда никой да става богат — типичният приход е напълно достатъчно поощрение за много дейности, които имат по-малък задоволяващ ефект от програмирането.

Години наред, докато задруга не направи това ненужно, аз се издържах от специфични подобрения на софтуера, който бях написал. Всяко подобрение беше добавяно към стандартната издавана версия и така достъпно за цялата общност. Клиентите ми плащаха, за да работя върху подобрения, които те искаха, вместо върху функционалности, които иначе бих определил като с най-висок приоритет.

Някои разработчици на свободен софтуер печелят пари, като продават услуги по поддръжка. През 1994 г. „Сигнус Съпорт“, с около 50 служители, предвиждат, че около 15 процента от дейността на техния персонал е бил разработка на свободен софтуер — достоен за уважение дял за софтуерна фирма.

В началото на 90-те, фирми, включващи „Интел“, „Моторола“, „Тексас Инструментс“ и „Аналог Дивайсес“ се обединиха, за да финансират продължаването на разработката на компилатора на GNU за езика Си. Повечето от разработката на GCC все още се извършва от платени програмисти. Компилаторът на GNU за езика Ада бе финансира през 90-те от Военновъздушните сили на САЩ, и продължи оттогава насам чрез фирма, създадена специално с тази цел.

Движението за свободен софтуер все още е малко. Но примерът за радио в САЩ, поддържано от слушателите, ни показва, че е възможно да се поддържа голяма дейност без да се насилва всеки потребител да плаща.

Като компютърен потребител днес, може да се окаже така, че ползвате програма, която е собственически софтуер. Ако ваш приятел ви помоли за копие, би било грешно да откажете. Но тайното сътрудничество не води към добро общество. Човек би трябвало да се стреми да живее почтен живот, открито и с гордост, а това означава да каже „не“ на собственическия софтуер.

Вие заслужавате да имате възможността да си сътрудничите открито и свободно с други хора, които ползват софтуер. Вие заслужавате да можете да изучавате как работи софтуера, и да обучавате учащите с него. Вие заслужавате да можете да наемете любимия си програмист да оправи грешка в софтуера.

Вие заслужавате свободен софтуер.

---

Това есе е публикувано в книгата Свободен софтуер, свободно общество: избрани есета от Ричард М. Столман.